Все там до моста приведен седи, тегли полекичка лъка, а над главата му ревностно бди черната старческа мъка. Бурно край него живота кипи в грижи и горести вечни и пъстроцветните шумни тълпи все тъй са зли и далечни. Привечер. Спуска се траурен здрач, ситен снежец завалява, спира цигулката горестен плач — стареца немощно става. И пригърбен той пристъпя едва, спира се тук-там и стене, шепнат му злъчни, невнятни слова зимните вихри студени. Там — от скованата в мраз висина мигом през тънкия облак хвърля му поглед печална луна, фосфорно бледа и обла. А зад гърба му пристъпя Смъртта, кървава и многоръка, и по цигулката старческа тя тегли полекичка лъка.
