Желязна молитва

dark jazz metal, ambient metal, melodic heavy metal

+ Show full styles

V5.5

Влизам тихо.
Сведена.
Сянката ми диша зад мен.
Но басът...
удря в костите.
Бавно.
Дълбоко.
Като глас,
който мислех, че съм убила.

Това не е нощ навън.
Това е съд вътре в мен.
Всяка капка пот.
Всяко влачене на ток.
Сваля седмицата.
Войната.
Тежестта.

Този под помни.
Този звук знае името ми.
И светлините мигат в код.
Още си тук.
Още си тук.

Това е мойто място.
Мойта кръв.
Моят звук.
Където болката се пропуква
и ритъмът ме кове наново.

Това е мойта нощ.
Моят храм.
Моят дим.
Където тишината се разкъсва
и аз се вдигам отдолу.

Между удара и тишината
си спомням.
Не съм шумът в главата си.
Не съм страхът.
Не съм празното ехо.
Аз съм дъхът преди срива.
Искрата преди пожара.
Секундата преди мракът да се сцепи.
И когато дойде...
идва тежко.
Защото изцелението не шепне.
То реже.

Не ми говори за бягство.
Това е сблъсък.
Аз срещу аз.
Очи в очи
в черното стъкло.
Басова терапия.
Прожекторни признания.

Не бягам.
Меля напред.
Всяка стъпка е отказ.
Всяко тропване е присъда.
Няма да стоя прекършена.
Няма да стоя заровена.
Няма да остана счупена.

Шепотът става ритъм.
Съмнението става прах.
Груувът не лъже.
Бийтът не съди.
Той къса фалша.
Оставя само истината.

Това е мойто място.
Мойта кръв.
Моят звук.
Където болката се пропуква
и ритъмът ме кове наново.

Това е мойта нощ.
Моят храм.
Моят дим.
Където тишината се разкъсва
и аз се вдигам отдолу.

Тази нощ
колоните са писание.
Саксофонът е рана в тъмното.
Дропът е молитва
с желязо в устата.
А това тяло...
още трепери.
Още гори.
Още иска.
Но намира причина да стои.
Намира причина да пее.

Това е мойта църква.
Моята истина.
Мястото, в което се разпадам
и си връщам светлината.

Това е моят ритъм.
Това е мойто име.
Тук губя контрол
и се връщам цяла пак.

Това е мойто място.
Мойта кръв.
Моят звук.
Където болката се пропуква
и ритъмът ме кове наново.

Без повече срам.
Без повече тишина.
Това...
е ритъмът,
който лекува.

2068/7500

Това не е бягство. Това е завръщане. Към пулса, който зарових жива. Към пода, който още ме държи. Влязох тежка. С гърди от камък. С дъх от ръжда. И ритъмът намери пукнатината. И я отвори. Влизам тихо. Сведена. Сянката ми диша зад мен. Но басът... удря в костите. Бавно. Дълбоко. Като глас, който мислех, че съм убила. Това не е нощ навън. Това е съд вътре в мен. Всяка капка пот. Всяко влачене на ток. Сваля седмицата. Войната. Тежестта. Този под помни. Този звук знае името ми. И светлините мигат в код. Още си тук. Още си тук. Това е мойто място. Мойта кръв. Моят звук. Където болката се пропуква и ритъмът ме кове наново. Това е мойта нощ. Моят храм. Моят дим. Където тишината се разкъсва и аз се вдигам отдолу. Между удара и тишината си спомням. Не съм шумът в главата си. Не съм страхът. Не съм празното ехо. Аз съм дъхът преди срива. Искрата преди пожара. Секундата преди мракът да се сцепи. И когато дойде... идва тежко. Защото изцелението не шепне. То реже. Не ми говори за бягство. Това е сблъсък. Аз срещу аз. Очи в очи в черното стъкло. Басова терапия. Прожекторни признания. Не бягам. Меля напред. Всяка стъпка е отказ. Всяко тропване е присъда. Няма да стоя прекършена. Няма да стоя заровена. Няма да остана счупена. Шепотът става ритъм. Съмнението става прах. Груувът не лъже. Бийтът не съди. Той къса фалша. Оставя само истината. Това е мойто място. Мойта кръв. Моят звук. Където болката се пропуква и ритъмът ме кове наново. Това е мойта нощ. Моят храм. Моят дим. Където тишината се разкъсва и аз се вдигам отдолу. Тази нощ колоните са писание. Саксофонът е рана в тъмното. Дропът е молитва с желязо в устата. А това тяло... още трепери. Още гори. Още иска. Но намира причина да стои. Намира причина да пее. Това е мойта църква. Моята истина. Мястото, в което се разпадам и си връщам светлината. Това е моят ритъм. Това е мойто име. Тук губя контрол и се връщам цяла пак. Това е мойто място. Мойта кръв. Моят звук. Където болката се пропуква и ритъмът ме кове наново. Без повече срам. Без повече тишина. Това... е ритъмът, който лекува.

0/500